Чиклитът досега: Трисечна любов, „Трисечна любов“: ВРАТ (понеже главите следват), Айнц Цу Цвай Цу Драй Цу Хер Цу Флик, Да срещнеш Ивъл Канивъл (първа част), Да срещнеш Ивъл Канивъл (втора част), Pause/Play/Stop.

Предварително казвам, че текстът по-долу е мнооого дълъг. 

През ноември 2011 публикувах в блога си писмо, което написах до Audi, в благодарност, че са измислили колата ми. Дам, аз съм такава, пиша на автомобилни производители фенски писма колко се радвам, че си вършат работата. В случая с моето ауди има за какво да им благодаря. Като млад шофьор, който дори не знае какво има под капака на колата (ерго, не си дава сметка колко много неща може да се счупят), за няколко месеца успях да карам моето аудРи 1996-та с 210 км/час на газ, да вляза в 90-градусов завой със 100, като срязах до основи едни метални колчета, а единствената щета по колата беше откачен регистрационен номер и разпаднала се броня (която пък беше хваната със свински опашки от едно ПТП по моя вина през юли), ударих се с един Хюндай на един завой, сгънах го яко, а щетите по моята бяха изфирясал фреон от климатика, ожулен фар и сцепена броня, пак с това возило отпрашихме за 3 часа и 50 минути от София до Созопол, карах офроуд из Рилските гори и други такива изцепления.

Офтопик е, но важно, да кажа все пак, че сега вече не правя така. Вече знам, че мога, второ, навъртяните дотогава близо 30 000 км за половин година си дадоха своя дан да съм по-внимателен шофьор или поне да искам да съм и трето, форумът на Ауди ми помогна да разбера, че под капака имам толкова много непознати думички, които могат да се счупят, че това ми вся страх на пътя. На бас, че ей така, докато си пиете кафето, не си говорите за втулки, иридиеви свещи, проходни гърнета, едномасов маховик, погърмелник, TDI без чип, с чип, двусекционни фарове, емулатор, кулер, ресет реле, смукач (добре де, за смукачи си говорите, ама не са от тоя вид!), гофриран маркуч и други такива.

Неочаквано за мен, публикуваното писмо доведе до 4000 посещения на блога ми още в първия ден и масирана вълна от коментари и мейли, половината от които бяха откровен хейт. Хейтът беше разнообразен, от „ти си тъпа путка и трябва да ти отнемат книжката”, през „бе да бе, тая 15-годишна кошница ли ше вдигне 210, бе алооо” до „ВЪЗМУТИТЕЛНО е отговорна майка да кара така! Накъдриха ми се мустаците от тоя текст, мисля, че ми излиза пъпка от възмущение!”. Прерасна и до заплахи със саморазправа по пътищата, сезиране на отговорните органи да предприемат активна кампания срещу мен и други такива. Подразни ме много това, че хейтът идваше от мъже основно и се заформяха дискусии около това, че жените са патки, които не трябва да шофират, щото са патки, а когато шофират, трябва да им се взима книжката, щото са патки, щото не могат, не са програмирани за това и ако видите жена на пътя, пускате аварийки, сирени, включвате запалката, светкате с телефона и джобно фенерче, веете червени флагове и сигнализирате на другите мъже за непосредствена опасност. Въобще, жена в колата е като звезда в небето, ти нея виждаш, тя тебе НЕ!!!

Получавам следният мейл от някакъв си там, когото ще кръстим тук Гай. Гай като Гай Мартин. Можете да го кръстите в ума си всячески, обещах да запазя анонимността му в блога. Получавам, значи мейл от него, в който пише да не ми пука как ме хранят. Пише, че му харесва как пиша. Оказва се, че сме съседи. 

Чупим си пръстите в писане на няколко мейла на ден в продължение на една седмица, накрая решаваме или да си пращаме писма по пощенски гълъб, или да си викаме с мегафон по съседски, или да си инсталирам скайп. На служебния ми компютър ни е забранено да имаме скайп, дори са ни махнати камерите и записвачката е само четец. Да си пиша всеки ден с някого в продължение на седмица не се случва често при мен, обикновено губя интерес много бързо, още на второто съобщение. Е, Гай беше интересен в писането. С виновен показалец инсталирах скайп и почнахме да си говорим.

Негова визитка:

Почти на 30 е, висок 185 см, сини очи, къса брада. Съсед ми е почти. Има много татуировки и ръцете му са в ръкави. Кара мотор. Иначе кара спортна кола, за която нямам никаква идея какви са й спецификациите и техничарските подробности, затова ще кажа само, че е с много копчета на таблото и нагряващи се седалки. Харесваме що-годе еднаква музика, прекарвахме часове на скайп, за да си пускаме клипове и той уцелва вкуса ми в десятката. Харесваме и същите филми. И според двамата, черно-белите клипове са най-хубавите клипове. Не пуши, не пие кафе и кола, рядко яде хляб, обича да яде супички. В казармата е бил гвардеец, от онези тунингованите левенти с униформите пред Президентството, само идеята за които ми вгорещяват корема (ми да, мъжете в униформи, ах, матросите, ах морските капитани, ах, ах). Освен това, може да готви. Какво още? Не се бие, не че не може, не ревнува и няма никакъв проблем с гейовете. Той, “Гай”, е мъжкар, абсолютния мъжкар. Псевдо-кавалерстването ме дразни – отварянето на врати и носенето на чанти не те прави мъж, тва мога и сама да го правя. Мъж те прави поведението ти, тва да си стабилен, да не хленчиш като мифла и като искаш нещо, да го правиш, а не да се туткаш и все някой друг да ти е виновен. Мъж те прави това на 30 да знаеш къде си в живота си и какво искаш, да си целеустремен и уравновесен. Изобщо, не мога да го опиша рационално, аз и повечето жени имаме радар за истинския мъжкар, който не е нужно да крещи и да блъска срещу теб, за да мълчиш кротко и да го слушаш. Няколко пъти съм срещала такива мъже и тогава, тогава истински усещам жената в себе си.

Пишем си всеки ден, говорим си за всичко, прекарваме часове в скайп, неусетно. Един ден той казва: „Искаш ли да те поканя да пием сокче?” Ъъъ, чшай секунда. Ти ме питаш дали аз искам ти да ме поканиш на сокче? Ама какво ви става на днешните мъже бе?!

Среща след половин час пред нас. Навън е тъмно, студено, гадно, студено, много тъмно, мирише на зима, студено, студено, тъмно е, споменах ли, че е адски студено? Излизам и чакам. Няма го. Три минути по-късно още го няма. Неловко ми е. Сама на улицата, в тоя мрак и студ, чакам някакъв непознат да ме вземе с някаква сива кола с марка Х. Бахмааму, аз дори не знам как изглежда тва, ше зема да скоча в някоя жигула накрая. И как да видя, че е сива? То навънка в тоя студ и въздуха е сив. Пет минути, няма го. Звъня на един приятел. Минават 5 минути в разговор с него, Гай го няма, аз се вбесявам. Знам, че не ме е вързал, някак си не изглежда такъв човек, просто нещо е станало, но на мен ми е студено и вече съм навън. Моят приятел предлага да отида в тях да пием бира и да плюем мъжете. На единия от телефоните си имам нон-стоп интернет, така че почти винаги съм онлайн. Виждам, че последното съобщение в скайп е от него и пише преди 15 минути, че тръгва. Отговарям му, че идва, ама не дойде, мятам се в колата и тръгвам.

По средата на пътя получавам ново съобщение на скайп. Гай пише, че е бил там, ама явно не където трябва, и да дам веднага телефон. Отбивам, той се обажда. Ммм, с хубав, плътен, нисък глас. Смее се, как сме се върнали в 94-та, когато няма мобилни телефони и е висял по 40 минути да чака някакво момиче. Обяснявам му къде точно живея, правя обратен и се връщам. Спрял е на аварийки на моето място за паркиране, говори по телефона. Сваля прозореца и, докато говори по телефона, а аз му обяснявам как трябва да се премести, за да паркирам, той казва, че съм много симпатична. Аз се закисквам като ученичка в колата и само се надявам да паркирам нормално, особено след всичкия хейт за това колко смотана шофьорка съм.

Той очевидно е пич, от тези, с които можеш да си много добър приятел и в чиято компания ти е приятно и спокойно. Ако не е станало ясно досега, аз лесно губя интерес, когато ми стане досадно, ставам дори агресивно-нападателна, мога да отделя цялото време на света на някой, но само ако ми е интересен. И тука две важни неща, начи, ако може да си ги болднете: 1. Рядко съм слушател, защото обикновено егоцентризма и цинизма ми не позволяват да се интересувам от другите хора, техните проблеми, ежедневие, желания и прочие досади, т.е. ако някога някого съм слушала, този човек е бил много важен за мен. И 2. Химията при мен се случва моментално, още в началото. Ако някой не ме запали още в първите минути на първата среща, това не се случва, не се развива.

Начи, химия няма, аз си отдъхвам с облекчение, само това ми липсваше баси, да залепна тука по някъв скайпен моторист с татуси, на всичкото отгоре рус! Че аз кога съм харесвала руси мъже? Моите мъже са високи, с широки рамене, малко тип мечки, с тъмна коса и тъмни очи. Отиваме в Дивака да ядем супичка и половинка крилца. Ядем, начи, и си говорим и както си говорим, минават некси 4 часа. Как така четири часа? Четири часа не сме млъкнали, не сме спрели да си говорим. Така де, да си говорИМ, не аз да ломотя като страдаща от логорея игуменка.

На следващия ден цял следобяд чатене в скайп, вечерта пак среща, този път 5 часа. Дъра-бъра, дъра-бъра, два чадъра. Все нови неща си говорим, за толкоз часове не сме повтаряли.

В тоя патерн минават следващите дни. В неговата компания ми е спокойно, неспокойният ми дух се кротва, кошерът в главата ми млъква, и настава една блажена спокойна хармония, някак си всичко е на мястото си. Очевидно и на него в моята компания не му е неприятно, иначе нямаше да кибичим до осемстотин часа всяка нощ, да си хортуваме като в Адрес 4000. Малкото ми останали приятелки все още са спокойни – защото не е светнал в циклама маяка, че Муша си е харесала някого. Тоя маяк като светне, приятелките ми обявяват код бембено, щото няма толкова сигнално червено, което да обозначи ситуацията. Аз мисля, че те заслужават паметник на знайния душеприказчик, който търпеливо не си изключва телефона, не си трие скайпа или фейсбука и не бяга да живее в пещера в Осоговската планина, докато отмине Халеевата комета на новото увлечение. Но сега те са спокойни, защото първата среща е минала без химия и няма да се светка бембената лампа.

Спасявам се с него от убийствено нагнетяваща среща с мъж със слипове по земята (някъде в другите части на чиклита го имаше) и отиваме в…къде е най-подходящо да отидем аз, той, Хриси, гаджето й Костадин и неговия приятел хомофоб …ъъъ как му беше името. Къде, къде, ми в лесбо-бар аф корс. Предизвикваме тиха вагинална революция с надмощието на тестостерон на нашата маса сред присъстващите 3,5 лесбийки, Гай сяда до мен и цялата вечер, ъгейн, я прекарваме в говорене, все едно Хриси+2 са пейзаж. Пак не помня какво точно сме си говорили толкова, ама си го говорихме до 5 сутринта.

Два дни по-късно се случва, каквото ще се случва, за да кръстя тази глава i-стига бе. 

По процедура, яли сме супичка, крила, неща, изговорили сме 5 кила приказки, той ще кара на връщане моя бял любим лебед, който аз не давам на никой, но понякога разрешавам да се диша в колата. Чак сега си давам сметка, като погледна дълбокомислено като старица през пенсне назад във времето (прозвуча като да гледам към 45-50 години назад, ама иначе вие си знаете, че говоря примерно за период от около четири месеца, нали), че на него без дори да се замислям, му давам някви неща, колата, айфона, квото поиска. Подкара я той, моята бяла каляска, ама я подкара, все едно той я е сглобявал! Возим се, аз гледам като озадачен жираф как е възможно да ми карат колата толкова добре (щото тя си е особена, особено като кара на газ, но няма да ви досаждам сега с това, че ще се разсеяте и ще изпуснете напрежението от предстоящата случка) и, както си кара, отбелязва какво трябва да й се смени и как е разбрал по шума. Той по шума разбира, аз от монтьора в сервиза разбирам за същите неща. Аз съм впечатлена. Почнат ли да ми говорят за втулки, адренажни ремъци, полуоски и каре, изпадам в захлас.

А, тука е важно да отбележа, че съм пропуснала да ви кажа как всеки си има тайни лудости. Както каза един приятел, съм шантава явно в целата глава, така че малко са ми тайните лудости, ама да кажем, че ми е все едно какво мислите. Начи, една от тайните лудости е към ръце, които държат волан. Ей тва като го видя, нещо в мене прищраква. Две силни ръце, хванали волана, е ли па едната на скоростния лост, и при мене за една наносекунда се случва следния процес:

Хипоталамусът се е събудил накриво и, в изблик на гняв, обявява война на централната нервна система и мята по прозорците й алхимичен коктейл Молотов от биохимични вещества. Адреналинът, който седи караул на площада, хваща мегафона с едната ръка, докато с другата стреля с откатна каратечница наоколо и падат жертви, поразени от допаминов отстрел. Сержант Тестостерон крещи на линейките с парамедиците ендорфини да спрат да се туткат, иначе ще има уволнения! Стажантите Ацетилхолин и Допамин обаче пак са се напушили снощи и вместо да помагат, се качват на капака на линейката и почват да пеят Paradise city на Guns ‘n’ roses. В същия момент изхвърчава капачката на бурканче серотонин и от небето заваляват цветни гирлянди, шоколадови яйца, спагети Болонезе и два килограма праскови.

Затова аз, като се возя в кола, гледам настрани или централно втренчена в лицето на шофьора. Особено в такси. Да не стават грешки.

Докато се разминаваме зад колата пред тях и обсъждахме имам ли или не теглич, на който да закачим мотора му, си казвахме чао, той ме потупа по рамото и каза:

-       Айде, мацко, чао.

И тогава, в точно този момент, в този миг моята вселена спря за секунда, а на големи електрически табла в главата ми като на мач по ръгби пишеше: „Че-сти-то! Вие сте влю-бе-на!”

Сега тука уважаемия читател трябва да си представи един от камъните на Стоунхендж, качен на хълма на Почивка до Варна. Представяте си, значи, тоя тотем там горе, а мен си ме представяте как съм седнала на площада долу и люпя семки. В кадър също така влиза и Митьо Крика, който засилва камико от хълма надолу към мене, на площада. Ей тва се случва. В следващия месец аз ще зяпам като изнасилен сом как камъка се търкаля към мен, ама няма да мога да мръдна от пустите семки и накрая така ще ми се шибне у главата тоя сто-тонен тотем, че ще стана на ваденка, ама кво да праиш, живот.

Вземат се спешни мерки и теглилки. Осъзнала тази животозастрашаваща ситуация, в която аз ще оглупея от любов (вие да сте виждали някой влюбен с разсъдъка си?), предприемам бързи, спешни и сръчни мерки. Единствения начин някой да ми мине, е да го виждам често и да дълбая, докато намеря достатъчно дразнещи негови черти, които не просто да ме накарат да не харесвам този човек, ами направо да го низвергна. Затова следващите ни, и без тва чести, срещи идват добре дошли. Виждаме се кротко, ядем супичка и си говорим, аз се опитвам да скрия колко го харесвам, той или не го вижда, или съм мега добра актриса, и света се върти в розово и всичко е наред.

Чатим си за храна с него и той изведнъж, аут оф ноуеър, казва: „айде да готвим”. Оу, той може и да готви? В офиса съм, което се случва често, колкото Халеевата комета (то затва после цунамита и бедствия, човек не трябва да предизвиква такива събития, ми кротко да си седи да си бачка от вкъщи), чатя си с него през телефона и му казвам да си доведе който иска на готвенето в нас. На което той казва, че нямало да взима никой, щото мислел, че ще е романтична вечеря, само ние двамата, след която ще изпаднем в непосредствена близост.

Нали сте виждали ония грамадните китайски чинели? Сто про не се казват чинели, ама не върви да ги опиша като китайските грамадни кастанети, некси нали. Абе ония, дето блъскат с един гонг по тях, сешсе. Е, а така. Начи, представете си как прочитам той какво е написал и си слагам тиквата между гонга и чинелите и после си представете Хълк Хоуган как се засилва с гонга и ДДДЖЖЖЗЗЗЖААААЗЗЗЗСССССЗЗЗЪЪЪЪНННННННН и после четиринайсе минути резонанс. Е така се почувствах.  Няма да казвам как малката ми главица щеше да експлоадира, защото всичките (колко да са?) 7-8 литра кръв от туй снажно младо мое телце 162 см се изстреля центробежно в главата, как не ми изскочиха хубавите зелени оченца от налягането не знам.

Чеки, чеки малко са. Той ако не доведе някой, а сме само двамата, а аз съм влюбена в него, в кухнята има нож, имам един голям нож, с него и Чубака мога да заколя, ще има и моркови, щото все нещо се готви, дето има моркови, имаме, значи, тия съставки – оглупяла от любов Муша, остър грамаден нож за Чубака и моркови – и аз предвиждам резултата: докато се опитва нервно да нареже един морков и не смее да погледне над таблата към Гай, щото са сами двамата в целата къща, Муша-Буша си накълцва пръстенцата, хвърчи лакиран палец, а мънечко осакатено кутре пада от плота, отчаяно от живота, осиротял показалец жално плаче и реди „На прощаване”!

Спешно се обаждам на Поли да дойдат с Андрей. Андрей е същия като Гай и така ще има за какво да си говорят двамата, докато ние с Поли съзаклятнически се споглеждаме над купата с моркови. Поли и Андрей са перфектната двойка за такава вечеринка. Аз съм спокойна, че ще си запазя всичките пръсти, за да може, като изпаднем в непосредствената близост по-късно, да мога да си забия ноктите в гърба му в неподсредствената близост. Примерно.

Аф корс, моето второ име е Момичето на късмета. Андрей спешно трябва да отиде на работа и все пак се оказваме с Гай сами. Готвим, готвим, готвим, той готви червена супа от цвекло със сметана, аз се впечатлявам много, после готвим някакви пържоли, които стават много вкусни, накрая правим любимия ми кейк с тъмна бира. Кейкът се е изпекъл чудесно, шоколадовата заливка е джестока. Докато се опитвам да го обърна от формата за печене в една тава, кейка се разцепва през средата, като все едно ми се разцепва апендикса на мене, отидоха ми усилията да направя впечатление с готварски умения, глей тва са в тавата прилича на повръщано, оф ебаси. Поглеждам го плахо, държа в ръце повръщаното в тавата, а той само казва: „Залей го със шоколадовата заливка и дай една лъжица.” Има едни такива моменти, в които някой казва една толкова проста реплика, от която направо ти се завива свят и всичко кликва като парче пъзел. Гай, който може да готви, оценява храната, и който няма проблем да си затвори очите и да изяде изповръщания кейк, защото знае, че е вкусен и защото съм го правила 2 часа.

Както вече казах, той има татуси по целите ръце, предположих и че на гърба има и невинно поисках да му видя татуировката на гърба. Седнали сме един до друг на масата в хола, той се обръща и си сваля тениската.

Аз, в единица наносекунда, успявам хем да зяпна като настъпан опосум, да ме лъхне миризмата на кожата му, която ме побърква и да се възбудя като пратен на двугодишна мисия на Антарктида пехотинец, да си прехапя устните до кръв, от възбудата така ми се разширяват зениците, че не виждам татуировките, виждам само огромно цветно петно на широкия му гръб и само внимавам да не захапя дървената маса и да не почна да я преживям от задоволство. Само едва посмях да му погаля гърба, уж, нали, разглеждам татусите и да ги видя по-добре. Кво разглеждам, бе, аз не мога да фокусирам, ше ми изхвръкне сърчицето през ноздрата, ама иначе казвам по някоя много умна и най-подходяща за ситуацията реплика, като „ухааа”, „ееее”, “оооо”, “леле”, „супер”, „красиво”… И безопасна игла с мартеница да имаше татуирана, все тая, аз окьоравях там от страст и любов. А иначе да погалиш гърба на мъжа, в когото си влюбена, не мога да го опиша какво е, пускате си в youtube Wicked game на Chris Isaak, а на телевизора Spice platinum, е такова е усещането.

Прекарахме над 12 часа заедно, един до друг, на масата в хола ми, ядохме, смяхме се, говорихме си на сериозни теми, пускахме си музика, прозявахме се и …толкова. Аз съм от хората, които слушат интуицията си. Разумните ми приятелки казват, че първо, да се разделиш със сериозна връзка не се преживява за два месеца и, второ, че никой мъж не прекарва толкова време с една жена, ако не я харесва, или ако не са заключени заедно. Моята интуиция ми светеше с червена светлина. Какво се случи, къде е разковничето и кой се е оказал прав ще разберете по-късно, примерно другата неделя по обед.