Чиклитът досега: Трисечна любов, „Трисечна любов“: ВРАТ (понеже главите следват), Айнц Цу Цвай Цу Драй Цу Хер Цу Флик, Да срещнеш Ивъл Канивъл (първа част), Да срещнеш Ивъл Канивъл (втора част), Pause/Play/Stop, Главата i. 

Това е предпоследната извадка от Чиклита. В неделя Чиклитът официално приключва с последната извадка тук по обед. 

Междувременно един ден осъзнавам, че фейсбук ме дразни. Дразни ме цялата показност и фалш там, сто човека харесват поредната простотия, която съм написала в статуса, ама тия 100 човека май не съм ги виждала и чувала офлайн от месеци. Наближава рожденият ми ден, аф корс съм в Сатурнова дупка, чувствам се сама, кредити, лизинги, сметки за парно, вода, ток, въздух, ендрише, гледка, такса пушек и прочее и малък апартамент, в който дори гардероба ми няма врати, слънце няма, а аз без слънце съм като литовците, дето се самоубиват. И без това от половин месец почти не пиша във фейсбук, което за човек, който пуска статус на всеки пет минути, все едно е на командно дишане към профила си, това е ужасно дълъг период. И така един ден, без предупреждение, деактивирам и двата си профила там – истинския, на който цари пълна хегемония и вакханалия от простотия, и официалния, който се показва пред колеги и официални лица с папионки, където почти никога не пиша, щото от скука и аз не бих се добавила там като приятел. (Няколко месеца по-късно се оказва, че единият си води собствен живот.) 

Няколко приятели разтревожени звънят още същия ден, забелязали липсата ми, решават, че сървърите на фейсбук са паднали, щом няма нов статус в профила ми през 5 минути, но след като чуват мотивите ми, отсъждат, че съм порастнала и съм се уравновесила и, като цяло, съм много права и е мъдро да постъпя така. Най-близките ми приятели и приятелки изчезнаха, сигурно завъртяни в собственото си ежедневие, Деси, Магда, Полина, Юлия, Диди, Вили, Сергей, Мишо, Крис, всички от speed dial-а на телефона ми в продължение на години. i-сиктир. 

5 декември, 23:05. След един час имам рожден ден. Слагам чавето да спи, днес много окъсняхме, бихме се с възглавници и ядохме супа два часа. По традиция на рождения си ден си правя ретроспекция какво се е случило, какво искам да ми се случи и за какво си мечтая. Това е моят супер личен разговор с Бог. Засега само аз му говоря, ама ако прекарам още няколко безсънни нощи в писане тука, може и да чуя отговор. Понякога, по време на секс, също ми се струва, че Бог ми крещи отгоре нещо в ушите, ама това е друга тема.

В този момент телефона ми звъни. Гай е. Усмихвам се, хем ми е тъжно, хем с цинизъм колко е иронична съдбата. Говорим си половин час. Казва да отида в тях. Скачам в едни панталони-пижама и се мятам в колата, спирам на денонощния да взема бира и солети (той обича солети). Остават пет минути до полунощ, след 5 минути имам рожден ден. Звъни ми Хриси да ми пожелае да съм жива и здрава, много богата и Гай да ми минава, преди да е станало грозно. На завоя на неговата улица ме застига патето-палка от летния метеоритен дъжд. Хвърлям телефона в скута, все едно е нажежен картоф, и понечвам да си сложа колана (ебаси за две пресечки бях, в 23:55), обаче сержант Никога-не-им-запомням-имената вече е забелязал, че говоря по телефона и съм без колан, а кощунството да съм по пижама дори няма да го коментирам. И 4 бири на седалката до мен, и едни солети. Що за перверзия. Подавам си книжката, безименният сержант изведнъж подскоква като натопорчен жабок и казва:

-       О, ама ти имаш рожден ден днес?

-       Ами да, след малко…ъъ..

-       И сигурно отиваш да пиете някъде?

-       (да, аз обикновено по пижама и без грим отивам на парти, сешсе) Да, да, точно!

-       Ама тръгвай, айде, тръгвай и честит рожден ден!

Приключваме 31-вата годишнина с близка среща с КАТ. Да видим с какво ще започне 32-рата.

Гай ми отваря вратата по скъсани дънки, бос, гол до кръста. Гол, начи, по татуираните си ръце, по широкия си гръб, по наболата си брада гол, с тая неговата миризма гол, комбинация от миризмата на неговата кожа, прах за пране, парфюм и лек мускус на мъжка пот. Лъхва ме това, тресва ме гледката и аз, аф корс, се спъвам по стълбите пред вратата му.

Честит ми рожден ден, една минута след полунощ е, отваряме бирите, лягаме на дивана, перпендикулярно един на друг. Хубаво е до него, на място се чувствам, спокойна, просто времето спира, когато той е там. Гледаме някакви неща по телевизията и си говорим, и той казва, че никога не му се е случвало да си говори толкова много с една жена. Така е и има две неща, които могат да прецакат това. Едното е, когато единият от нас си намери гадже. Второто нещо е един от нас да хлътне по другия. Той се изправя, подпира се на лакът, поглежда ме и иска да му кажа какво си мисля, без филтър.

Толкова ми трябва на мен. По природа съм пряма, обичам картите да са на масата. Голямо момиче съм и мразя поведението на нацупената глуповата и срамежлива ученичка, на която като й кажеш думата „пенис”, тя вади разпятие.

Спираме за малко музиката и кадрите, за да си дадем сметка, че единственото, което засега не харесвам в него, е цвета на косата му. Dafuq. Ако ми се беше обадил да пита искам ли да тръгна с него към Грузия, където да му родя три деца и да готвя, докато той цепи дърва, щях да го питам само да си взема ли бормашината или той ще носи неговата.

След моето откровеничене топката е в неговото поле. Вместо да реагира като един средностатически мъж и да ме улесни, като го нарека свиня, плондир, тъпанар, олигофрен, нещастник, подлизурко, катил, педераст, зомбил, неврастеник, емоционален преебвач, джмульо, голямо дете, пикльо, дебил, ГМО, пишкодържач, мекотело, шушляк, аматьор, селяндур, зеленчук, чук… той казва, че не иска да си тръгвам. Харесва ме, но не по този начин. И не иска да си тръгвам от него. Съдията свири дузпа и моето сърце изхвърча с червен картон някъде към трибуните. Съдийска свирка, червен картон, здрасти, Бербатов, мръдни малко, направи място.

Ако може, вие ми дръжте главата така, настрани, стабилно, аз сама ще си засиля ей тая тухла четворка в нея. Садизъм и мазохизъм. Това е, което правя със себе си. Имам два избора: да си тръгна, за да не си го причинявам. Втори избор – ежедневно мъчение. Ако можех, щях да спра. Поемам по втория път със собствена програма – пренасищането води до отказване. Освен това, все някой ден той ще направи някоя тъпотия, като например да наебе първата кошница в някой бар и ще ме отврати от себе си. Аз като всевиждащото око на Мордор, ще дебна в очакване на тази издънка и ще му завра показалец в лявото око, и ще му кажа: „Ха, виде ли са!”

Затръшвам капака на раклата с влюбеността и си оставам приятелка с него, по всички приятелски критерии, които мъж или жена може да иска. Ядосвам му се всеки ден, защото, защо, защо, защо не е обикновено лайно, което да направи няква тъпотия баси! Не може ли да забрави да ми се обади, не може ли да не си спази някое обещание, не може ли да спи с някоя и да ми разкаже подробностите, не може ли да не му хареса какво съм сготвила, не може ли да пръдне, докато сме на масата, поне тва не може ли? Не може ли да не е толкова хубав всеки път, когато го виждам? Не може ли да спре да се облича толкова хубаво? Не може ли поне веднъж да се изпоти като кон ебаси? Не може ли поне веднъж да не ме изслуша, докато бръщолевя някаква тъпотия, примерно защо броколите са зелени, а не оранжеви примерно? Не може ли да се скатае, когато има някаква щекотлива тема между нас, а не да подема инициативата директно да говорим? Не може ли да не седи с мен до 4 сутринта и да си говорим за най-съкровените ми болки и не може ли, по дяволите, да не реагира по тоя мега зрял начин и да не ми казва нещата, които искам да чуя?  Но дебне окото на Мордор, дебне!

Един ден отново съм в тях, пак е станало сто часа, ние пак не сме спали от предната нощ, и от по-предната и изобщо не сме спали от Балканската война. Оставам да спя в тях. Обличам негова тениска, която той не знае, че никога повече няма да си върне, защото тениската е обличана предния ден от него и е попила миризмата му. Мъжете не разбират това с тениските и не разбират защо понякога губят по някоя, също не разбират защо тези тениски не се перат никога, но понякога се спи с тях. Не го разбират. Лягам до него и си мисля, че ако не умра от сърдечен удар тази нощ, ще доживея златни старини.

Спим. Няколко пъти се размърдваме насън. Като спиш с някого за първи път, още не сте си свикнали с движенията и се разбуждате. Просто спим, не се докосваме, възпитано и кротко си спим. В един момент той се обръща към мен, аз се обръщам към него и за секунда всичко се завихря наоколо. Това е от онези моменти, в които си полу-сънен, полу-осъзнат, не мислиш, всичко е само усещане. Лицето ми е под грапавата му буза, наболата му брада драска лицето ми, усещам колко е горещ дъха му по врата ми, той изръмжава, ах как изръмжава гърлено. Краката ни се оплитат един в друг, премятам десния си крак през кръста му и се придърпвам към него. Лявата му ръка се пъха под тениската ми, той е горещ, много горещ, погалва гърба ми и ме дръпва рязко към себе си, ръката му слиза надолу, по кръста ми, плъзга се под бикините ми и ме погалва по дупето. Погалването става все по-напористо, пръстите му се плъзгат между краката ми, дъхът му става отсечен и още по-горещ, устните му се плъзгат по моите и в точно този момент …

Аз се сещам, че не съм се епилирала от два дни.

Защо аз? Защо на мен?

Хващам ръката му за китката и се опитвам да го спра. Аз съм 45 килограма, той е 90, аз съм 162 см, той е 185, дали мога да го спра? Ми не мога сигурно, ама той усеща как съм го стиснала за китката и не му давам да си мърда ръката, пъха си лицето още по-дълбоко във врата ми, диша тежко, изръмжава ядно, издърпва си ръката от мен, обръща се с гръб и точно преди да се почувствам гадно, протяга ръката си, слага я на кръста ми и ме погалва.

Обикновено ми пука за мъжете около мен, колкото за един перон на ЖП гара. Нямам нерви, време и търпение за техните служебни дела, графици, яли ли са, в трамвая настъпвали ли са ги, на колегата му мускулите по-големи ли са, размерът има ли значение (а не бе!), добре ли са, с гъза нагоре ли са станали и прочие. Обикновено е така. Гай изрови в мен някаква загриженост и организираност. Начи, в нас се чисти няколко пъти седмично, готви се всеки ден, супичка, второ, десертче, солетки да има, вино, у а. Две неща пострадаха от всичко това. Първото е, че и без това не много интересната ми работа в индустриалните отношения на Европа, Средния изток и Африка съвсем ми доскуча и я върша, щото тва ми е работата, не защото ми иде присърце. Втората жертва е сутрешното ми събуждане. Като си лягаш всяка нощ в 4, няма как да ставаш всяка сутрин в 7:30 свежа репичка. Малко зомбирана, нацелвам чавето в столчето в колата по-скоро по навик, отколкото по зрение, в детската градина сигурно мислят, че работя нощем, щото отивам сънена, по първите дънки, които са паднали, когато съм се подпряла заспала на гардероба и с вечната чаша кафе в ръка, което пия на светофара на бул. България, който нарочно светка червено, само като ми види колата на завоя.

За да няма съвсем разстроени и разочаровани читатели от всичките 7 човека, които четете това, ето ви предпоследен епизод от този чиклит.

На фирменото ни парти се напихме много. Счупихме се от танци, изшльокахме десетки шотове, аз категорично реших да изтрия Гай от съзнанието си с първия докопан субект от мъжки пол. Оказа се, че или няма толкова алкохол, или това не ставало толкова лесно.

Пияна като карпатски вълк, дочаках Гай да дойде в клуба. Закачахме се, обещахме си да няма сконфузни моменти и сърдене, ако някой си хареса някой, никакви ревности и да си запазим приятелството. Толкова алкохол съм изпила, че на всичко съм съгласна, ей, всичко е ок, виде ли тоя розов слон как танцува! Отидохме след това с него и колеги да ядем супички против алкохолния глад и, както се смеех и всичко беше хубаво, той беше там, макар и не мой, но беше там, изведнъж каза, че утре ще си изключи телефона и ще изчезне до Нова година. Аз изтрезнях на минутата. Перспективата да не го виждам, да не го чувам, да изчезне просто ме накара да изтръпна. Попита ме защо това ме е разстроило. Като че ли не знае?! Защото не ме устройва, казах. Разбирам защо го правиш, разбирам, че искаш да се изолираш и да останеш сам, но това не ме устройва! Как така не те устройва, пита той озадачен. Е така, не ме устройва, аз искам да те виждам, свикнала съм с теб и ще ми липсва да не те виждам! Е така, ясно ли е?

В таксито го попитах иска ли да спи в нас, той отказа. Аз … просто млъкнах. Какво да направя повече? Мога ли да направя нещо повече? Има ли някакъв смисъл да продължавам с това? Просто млъкнах. На отбивката преди нас той каза, че ще слезе с мен. Нищо не казах. Помислих, че ще повърви до тях, но той зави редом с мен към вкъщи, в мълчание влязохме вътре, свалихме си дрехите, той вече се чувства у дома си, знае кое къде е, влезе в банята, аз си извадих пижама, иначе спя гола, но тогава реших, че ще спя с пижама до глезените и тениска. Той излезе от банята, мълчание, разсъблече се, аз не го поглеждах нарочно, стига ми толкова вече. Видях с периферията, че си сваля слиповете и каза: „Ще спя гол, само казвам.” Знам, че спи гол, спали сме сто пъти в едно легло, со уот, и аз спя гола. „Аз пък ще спя по пижама, само казвам.”

Легнахме, стана ми още по-тъжно. Шибана работа. Толкова да искам този мъж, а той толкова мен не. Скапана, шибана ирония е това. Падна звезда, пожелах си пате, получих полицейска палка. Другия път си пожелай СПОДЕЛЕНА любов, гъско.

Всичко, което исках, беше до мен и не беше мое, и нямаше да бъде. Всичко в него, начина му на мислене, възгледите му, това, в която вярваше, ценностите му, това, което е той беше това, което искам.

Изведнъж той се обърна към мен, долепи цялото си горещо голо тяло до моето. Говорим си, някакви неща. Брадата му във врата ми, докато ми говори, разрошва косата ми, дъха му по врата ми просто ме вцепенява. Прегърна ме с крака и ръце. Иде ми да заплача. Говорим си. Настоява да знае защо ми е станало толкова кофти, че няма да се виждаме. Плаче ми се, едва се сдържам. Повишавам тон и му казвам, че има неща, които няма да му кажа! Това е глупаво. Говори ми, с плътния си, нисък гърлен глас, усмихва се, смее се тихо с дъха си в косата ми, господи, колко е горещо тялото му, погалва ме, аз … се разтапям. Този път не трябваше да ставам след десет минути и това не беше насън. Не ме интересуваше защо го направи, нямаше значение. Това, което имаше значение е, че той, целият, гол, страхотен, горещ и възбуден, ръцете му, раменете, гърба му, бедрата му, коремът му, лицето, устните, всичко, което е той, беше мое тази нощ.